Знаете ли, че лесно може да разберем дали наистина обичаме себе си? Как? Като първо направим анализ на това как обичаме другите? Защото няма как да обичаме другите трайно във времето и безусловно, ако не обичаме себе си. Много хора смятат, че обичат и се грижат за другите, но за тях самите не им остава време. Ако това и при вас е така, замислете се колко радост и истинска любов има във взаимоотношенията ви? Когато се грижим за другите, без да се грижим за себе си, ние самите се изтощаваме, ставаме нервни и недоволни към другите. Ако искаме да се грижим по-дълго и по-правилно за другите: с много търпение и доброта, ние първо трябва да се погрижим за себе си. Нека си припомним какво ни казват на борда на самолетите: „в случай на проблем, първо слагате кислородната маска на себе си, а после на детето си“. В това има здрава логика, няма как да помогнем на другите, ако ние не сме във форма.

Ето защо, ако грижата и любовта към другите ни изтощава и ни прави недоволни, трябва да си отговорим честно на въпроса: това, което правим зарежда ли собствените ни батерии или само тези на другите, и ако второто е верният отговор, то докога ще издържим без да се сринем? Добре е и да помислим каква точно радост носим на хората, за които смятаме, че се грижим всеотдайно, ако вечно сме претоварени, преуморени, недоволни или изнервени от грижите и любовта си към тях.

Моите деца ми дадоха най-важния урок в живота, като започнаха в един момент да настояват, че не държат толкова на сготвената от мен вечеря и идеите ми какво могат да организират по-добре през следващия ден, колкото на това да си поговорим вечер спокойно и усмихнато на теми, които вълнуват тях, а не мен (като за това се изисква аз да не съм вечно уморена и без грам търпение да ги слушам без да ги прекъсвам, защото в главата ми изникват идеи какво може да се направи по-правилно според мен).

Има и друг интересен аспект на темата защо сме склонни да отделяме повече време за грижи за другите и да пренебрегваме себе си. И той е свързан с вътрешния и външния контрол.

Емпирично доказано е, че имаме нужда да упражнявме повече външен контрол, когато не знаем как или не можем да управляваме себе си. Излиза, че е по-лесно да очакваш и изискваш от другите, отколкото да промениш нещо в себе си или да направиш нещо за себе си. Всеки е изпадал в ситуация, в която смята, че се е раздал за другите или е направил нещо в полза на друг човек, но това не е било оценено. Резултатът е огорчение, обида, недоволство. Ако се опитаме да погледнем на този свой опит от миналато през призмата на въпроса, ако бяхме направили нещо и за себе си, докато се грижехме за другите, дали щяхме да изпитаме толкова силни отрицателни емоции като резултат?

Няма как всеки път да изпитваме само радост, без грам умора, когато се грижим за другите. Но ако сме планирали, че паралелно с грижата за другите, ще дадем и на себе си малка награда – то ние сами си доставяме радост, което автоматично намалява очакванията ни към другите. Защото те може и да са ни благодарни, но може и да пропуснат да забележат какво сме направили за тях. Напълно безсмислено, дори разрушително е сами да се потопяваме в негативни мисли, че нашият труд не е забелязан и оценен. Това е резултат, който не зависи от нас, а от другите и ние не можем да го управляваме. Но можем да управляваме какво ще направим за себе си, за да се почувстваме добре независимо от другите.

Когато сами се отнасяме към себе си с достатъчно любов, доброта и съчувствие, ние имаме много по-малко очаквания към действията и реакциите на другите. Това ни приближава и както към безусловната любов за тях, така и към истинското ни „аз“.

Паркър Палмър, автор на бестселъра „Нека животът ти да говори“ е написал: „Грижата за себе си никога не е егоистичен акт, а просто добро управление на единствения дар, който имаме, дарът, с който сме сме дошли на земята, за да го предложим на другите.“

Обичайте себе си, за да можете истински да обичате и другите!