Да обичаш и Майкъл Джексън да е жив
20 октомври, 2018
Едната 7-годишна близначка каза вчера, че не харесва думата „щастие“, защото не звучала добре. Попитах я кои думи тогава й звучат добре и тя изброи: „обичам те“ „много си красив“, „много си мил“, „харесвам те“. Питах я с коя дума би заменила тогава думата „щастие. И тя отвърна с „любов“. А след това се разсмя и ми каза:
– Ама, да знаеш, това е много досадно да ти задават толкова въпроси!
– Добре, спирам. Но да знаеш, че исках да се науча от теб. Питах те като все едно си ми учител.
- Оууу – засиява детето – добре тогава.
Но решавам да спра засега с въпросите, явно е, че за децата щастието все още е дума, която не разбират. Не познават. Никой не им я повтаря непрекъснато – в смисъл – работи за щастието си, гледай да си щастлив, помисли как да направиш нещо, което да ти носи щастие… Не, казва им се: слушай, изпълнявай, внимавай, чети, пиши, смятай, не говори високо, не използвай лоши думи, не се цапай…
И за да разбера дали съм права, днес пак питах детето:
– Ти още ли не харесваш думата „щастие“?
– Ами, когато ти я казваш, звучи хубаво, защото ти говориш мило. И така ми харесва. А как бяха онези ангели: Щастие, Надежда и коя беше другата…
– Вяра, Надежда и Любов ли?
– Да.
– А надежда знаете ли какво е?
– Надежда е – обяснява сестричката й – ако някой има проблем, да повика за помощ. Или ако е болен, да отиде на доктор или да каже на мама и тате да му помогнат.
– И те ще му помогнат! Това е надежда – категорична е и сестра й.
– А щастието, всъщност има ли го?– питам пак децата.
– Щастието е – започва да изрежда едната близначка – да си добър, да не обиждаш никого, никой да не ти се кара и ти да не се караш на никого, да не ти се подиграват, да ти казват добри думи и ти да казваш добри думи на другите…
– Много красиво, но това е да сме любезни и възпитани май, май не е точно щастие…
– ЩаШтие – включва се другата ми дъщеря – е да обичаш семейството си и Майкъл Джексън да е жив!
– Е, то това възможно ли е?!
– Възможно е! – казва тя.
Е, как пък Майкъл Джексън ще оживее, мисля си.
Но пък тя май е права за това какво е щастие: хем да имаш нещо топло, уютно и сигурно като семейството и обичта на близките, хем да мечтаеш за нещо невъзможно. Защото нищо, което имаш, няма да те радва завинаги. Факт. Дори и семейството. В по-голямата част от времето любимите ни хора не са източник на радост, не са нещо специално, не са онова, за което мислим като за щастие. А са си просто даденост. Е, да, важни са ни, е да – не можем без тях – ще ми кажете, но не и когато се караме за глупости, не и когато се чудим как да останем насаме, не и когато ни се иска да правим нещо, а не можем, защото се съобразяваме вечно с някого…
Факт, сестра й много красиво говори, но като всички, които толкова много искат да са послушни, просто греши – щастието не е любов. Щастието е да имаш и да нямаш. И да не си нито при едното, нито при другото – а някъде по средата им. И когато ти се прииска, лесно да си вземеш от едното или от другото. Като имаш нужда от надежда, да я намериш сред любимите хора, например, както казаха и децата. Но когато си добре и си силен, да можеш да избягаш от всичко и всички в посока на нещо толкова хубаво, каквото е само онова, което никога няма да стане. Никога няма да стане и затова е най-любимото на света – защото е само твое, понеже ти го измисляш и редиш, а после го разрушаваш и почваш наново, променяш го, ако искаш или го забравяш понякога. Факт, нищо не ощастливява толкова, колкото онова, което нямаш. Поне докато го нямаш.
Охх, или и това не е така. Просто за мен си е така. Защото то, щастието, е просто въпрос на гледна точка – гледаш и го виждаш или гледаш и не го виждаш.
Автор: Мая Красимирова
Можете да намерите още истории от Мая тук: https://storybox2017.wordpress.com/page/1/
– Ама, да знаеш, това е много досадно да ти задават толкова въпроси!
– Добре, спирам. Но да знаеш, че исках да се науча от теб. Питах те като все едно си ми учител.
- Оууу – засиява детето – добре тогава.
Но решавам да спра засега с въпросите, явно е, че за децата щастието все още е дума, която не разбират. Не познават. Никой не им я повтаря непрекъснато – в смисъл – работи за щастието си, гледай да си щастлив, помисли как да направиш нещо, което да ти носи щастие… Не, казва им се: слушай, изпълнявай, внимавай, чети, пиши, смятай, не говори високо, не използвай лоши думи, не се цапай…
И за да разбера дали съм права, днес пак питах детето:
– Ти още ли не харесваш думата „щастие“?
– Ами, когато ти я казваш, звучи хубаво, защото ти говориш мило. И така ми харесва. А как бяха онези ангели: Щастие, Надежда и коя беше другата…
– Вяра, Надежда и Любов ли?
– Да.
– А надежда знаете ли какво е?
– Надежда е – обяснява сестричката й – ако някой има проблем, да повика за помощ. Или ако е болен, да отиде на доктор или да каже на мама и тате да му помогнат.
– И те ще му помогнат! Това е надежда – категорична е и сестра й.
– А щастието, всъщност има ли го?– питам пак децата.
– Щастието е – започва да изрежда едната близначка – да си добър, да не обиждаш никого, никой да не ти се кара и ти да не се караш на никого, да не ти се подиграват, да ти казват добри думи и ти да казваш добри думи на другите…
– Много красиво, но това е да сме любезни и възпитани май, май не е точно щастие…
– ЩаШтие – включва се другата ми дъщеря – е да обичаш семейството си и Майкъл Джексън да е жив!
– Е, то това възможно ли е?!
– Възможно е! – казва тя.
Е, как пък Майкъл Джексън ще оживее, мисля си.
Но пък тя май е права за това какво е щастие: хем да имаш нещо топло, уютно и сигурно като семейството и обичта на близките, хем да мечтаеш за нещо невъзможно. Защото нищо, което имаш, няма да те радва завинаги. Факт. Дори и семейството. В по-голямата част от времето любимите ни хора не са източник на радост, не са нещо специално, не са онова, за което мислим като за щастие. А са си просто даденост. Е, да, важни са ни, е да – не можем без тях – ще ми кажете, но не и когато се караме за глупости, не и когато се чудим как да останем насаме, не и когато ни се иска да правим нещо, а не можем, защото се съобразяваме вечно с някого…
Факт, сестра й много красиво говори, но като всички, които толкова много искат да са послушни, просто греши – щастието не е любов. Щастието е да имаш и да нямаш. И да не си нито при едното, нито при другото – а някъде по средата им. И когато ти се прииска, лесно да си вземеш от едното или от другото. Като имаш нужда от надежда, да я намериш сред любимите хора, например, както казаха и децата. Но когато си добре и си силен, да можеш да избягаш от всичко и всички в посока на нещо толкова хубаво, каквото е само онова, което никога няма да стане. Никога няма да стане и затова е най-любимото на света – защото е само твое, понеже ти го измисляш и редиш, а после го разрушаваш и почваш наново, променяш го, ако искаш или го забравяш понякога. Факт, нищо не ощастливява толкова, колкото онова, което нямаш. Поне докато го нямаш.
Охх, или и това не е така. Просто за мен си е така. Защото то, щастието, е просто въпрос на гледна точка – гледаш и го виждаш или гледаш и не го виждаш.
Автор: Мая Красимирова
Можете да намерите още истории от Мая тук: https://storybox2017.wordpress.com/page/1/
